Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2009 02:14 - Против дъновизма като теософско учение
Автор: danovizam Категория: Други   
Прочетен: 5465 Коментари: 11 Гласове:
0



 Ще почнем своя анализ с дъновисткото теософско учение за развоя на човечеството, респ. с неговата философия на световната история. - И така, ние сме били в предвечерието на възникването на шестата раса! Според теософите всеки "световен период" обгръща седем раси, които следват една след друга. Ние сме понастоящем в петата раса "от четвъртия кръг на нашия световен период". Според Тайното учение на Елена Блаватска човекът се е явил на земята преди 18 милиона години! Според друг един от теоретиците на днешната теософия, Sinnett, откакто петата раса е почнала да еволюира, били изминали точно един милион години! Според други пък петата раса била почнала в 79997 г. пр. Хр.! При туй в настоящия, четвъртия кръг било настъпило раздвоението на половете, и то тъкмо към средата на третата раса. Някои теософи поддържат, че с възникването на всяка нова раса човечеството се обогатява с едно ново сетиво: пет раси - пет сетива! Когато настъпи шестата раса, ще се развие и шестото сетиво у човека: това е ясновидството.
 Не ще съмнение, че всеки ще се пита: отде знаят теософите всичко това? Отде черпят те тия тъй точни дати, тия удивително точни сведения за миналото на човечеството? Това, което науката - резултата на един безкористен многовековен труд - е установила, няма нищо общо нито с тия 18 милиона години, нито пък с това странно число "79997 г. пр. Хр." Човек трябва да бъде доста наивен, за да може днес да мисли и вярва, че една раса почвала в една точно определена година! При туй какво е това раздвоение на половете в средата на третата раса? Какъв ли ще да е бил тоя живот преди средата на третата раса!
Не по-малко странно и непонятно звучи и онова, което теософите учат за еволюцията на сетивата. Пет раси - пет сетива! И последната гадинка днес вижда, чува, пипа, помирисва или вкусва. А имало е човешки раси, на които е липсвало някое от тия "пет" сетива: не са виждали, нито са чували, не са подушвали и т, н. Новото сетиво, развоят на което ще характеризира шестата раса, щяло да бъде ясновидството. Ние знаем Днес, че всяко от познатите нам пет сетива опосредства някаква особена усетливост. Който вижда, който пипа, помирисва или вкусва, той всякога усеща едно или друго. Е добре, ако и ясновидството бъде едно от многото сетива, трябва да се смята, че да имаш "ясновидения" туй значи да усещаш! Трябва човек да няма понятие от психология, за да може да свежда към усещането едно тъй сломено явление като онова, което окултистите наричат "ясновидство". На туй отгоре питаме се: кой е органът на тая непонятна усетливост? Виждането е опосредствано от окото, чуването -от ухото, питането - от кожата и пр., ала кой ще е сетивният орган на тая нова, зараждаща се усетливост? Това питане не е резултат на празно любопитство, понеже според окултистите и днес имало вече напреднали в духовното си развитие лица, които можели да имат ясновидения. Друг въпрос е, разбира се, доколко за тия "ясновидения", за които ни разказва Чарлз Ледбитър в своята книга върху Ясновидството (София, 1913, 2. изд.) и- г-н А. Томов в неотдавнашната си брошура Ясновидските предсказания (София, 1930, с. 19 - 28), може да се разисква сериозно. Толкоз повече, че едва ли ще се намерят двама ясновидци от разните окултни лагери, които да "виждат" еднакво едно и също нещо и които да не го виждат през призмата на условията, при които живеят тоя миг на земята. Ледбигър напр. ни е дал едно ясновидско изследване относно Перу преди 14 000 години (София, 1910), гдето вижда каква е била тогава индустрията на перуанците, тяхното земеделие, тухлите на техните къщи, дали са имали те втори етаж, дори какви са били водопроводите, мостовете, музиката им и пр. В друго едно такова "изследване" същият епископ Ледбитър успял да се взре в бъдещето: какво ще представлява то през 2750 година (София, 1919), където ние узнаваме забавни неща върху възпитанието на децата, обучаването на тяхното въображение, училищната система, програмата й, танците, брака, къщите, дори мебелировката, храната и вестниците на хората! Съветът на колонията, която Ледбитър е "видял", бил съставен само от мъже и членовете на тоя съвет правели "опити за произвеждане на тела чрез мисъл" (вж. с. 65)! Лондон и Париж все още съществували, а теософското общество заемало "важно място в света и в световната наука" (с. 100 - 101)2. Нещастната световна наука - би възкликнал човек - какво я чака!
 За всеки случай, интересувайки се от сетивния орган на "шестото сетиво", ние сме в правото си да предполагаме, че поне относно тия напреднали в духовното си развитие лица като Чарлз Ледбитър напр. въпросният сетивен орган трябва да е вече налице. Има ли след всичко това нужда да се изтъква, че едва ли ще се намери сериозен представител на физиологическата психология, който да стои на стария възглед, че съвременният човек имал "пет сетива"?
 Обаче теософите твърде малко се интересуват от туй дали техните твърдения са съобразени с науката, с опита, с разума. Те добиват своята основна и тайна "наука" по пътя на интуицията, на ясновидството и прозрението, по пътя на едно общение със света на високо развитите духове. По време на големите земетресения в България учениците на Петър Дънов писаха, че преди да се случат тези нещастия, българският "пратеник на Бога", "учителят" е знаел за тяхното близко настъпване и е водил дори "дипломатически преговори с ареопага на всемирните съдии", от който е издействал да не стане тъй нар. чирпанско земетресение в 12 ч. през нощта (18 април 1928 г.), както е било насрочено, а в друг момент, свързан с по- малко жертви за нашия народ. А самата тая метода за осведомяване върху това, което е било или ще бъде в действителност, е вече едно отрицание на всякаква наука. Няма нужда от ония трудни изследвания, дългогодишни и досадни опити: долу лабораториите и тъй нар. научни институти! Истината на официалната наука докосва според дъновистите и теософите изобщо само сянката на нещата. Истинската наука на теософите следва други пътища, началото на които се крие в някаква съхранявана някъде в Хималаите и Тибет древна божествена мъдрост4 и оттам - явното пренебрежение на окултизма към това, което многовековната практика на точната наука е установила и приела!
 Все във връзка с тая оптимистична, но съвсем фантастична теория на развитието е и онова, което ние формулираме по-горе в точка четвърта. Смисълът на човешкия живот - това е според дъновизма "осъществяването на някаква по-висша разумност", а туй става чрез една верига от по-чести и по-бавни превъплътявания на човека. Учението за това превъплътяване или прераждане - някои окултисти го приемат като една хипотеза, а повечето говорят за него като за една безсъмнена истина - играе пър­востепенна роля в теорията на теософите и дъновистите. Всеки от нас се е преродил много пъти, преди да стигне до това състояние, в което той. намира днес себе си. При всяко ново превъплътяване отделният човек "научава само нещичко от великата книга на природата", следователно ще бъдат необходими още множество прераждания, докато той се издигне до "пълно развитие", до "великия край на своята еволюция - божествената мъдрост".
 С особено усърдие дъновистите и теософите изтъкват, че мисълта за прераждането на човека е обща за всички религии, включително и за древното християнство. Ала необходимостта от приемането на теорията за прераждането теософите градят върху редица от научни и религиозни съображения. Научните доказателства в полза на тая "необходимост" те откриват в съвременното учение за еволюдията. В борбата за съществуване преживяват тъкмо най-пригодените или най-приспособените - това е принципът на дарвинизма. Е добре, ние виждаме, че между животните напр. майката жертва себе си за своите застрашени или безпомощни рожби. Но ако човешките добродетели, пише теософската теоретичка г-жа д-р Ани Безант, убиват своите притежатели и по тоя начин остават живи по-егоистичните и по-грубите същества, тогава как да се обясни у човека растенето на неговия дух на себепожертване, как да се разбере постепенното възрастяане на тези "божествени качества", които правят човека негоден в борбата за съществуване? Дарвинизмът нито разбира дори дълбокия смисъл на това питане, а камо ли да се справи с него!
 Но това, което дарвинизмът бил безсилен да разясни, могло да бъде обяснено само чрез теорията за прераждането, уверяват теософите. И ето как. „Вярно е, че тялото на самопожертвала се майка умира, обаче душата на майката продължава да живее един друг свят, отгдето тя идва след време отново на земята", превъпльтена в едно ново същество, което заживява с качествата, които "майчината душа" е придобила в своя по-раншен живот, в своя бивш опит на земята. С други думи, това, което душата е спечелила от жертването на тялото, се явява като вродено в прераждащата се душа, "за да благослови и повдигне света"! Хората се раждат с един вече определен характер, те се раждат "престъпници" или "светии", раждат се силно паметливи или тъпи, с дарби на математик или музикант, накъсо казано - те идват на тоя свят с една в същината си предварително формирана душа. Във всеки нов живот, който тя има последователно да изживее тук, на земята, тая душа се издига на едно по-високо стъпало на развитието: изобщо без това прераждане на душите еволюцията на моралните и духовните качества би останала - въпреки заслугите на дарвинизма - непонятна.
 Второто си съществено научно доказателство теософите черпят от учението на немския учен Вайсман, доколкото то се явява едно ограничение, респ. една корекция на дарвинизма. Знае се, че Вайсман поддържа, че придобитите качества могат да бъдат унаследявани и въпреки това еволюират - у културния европеец не са такива, каквито са били у дивака, - тогава как да се разбере тая еволюция? И тука теософите и окултистите изобщо гледат на своята теория за прераждането като на едно неизбежно допълнение на учението за развитието. В рамките на това доказателство те спекулират извънредно много с проблема за гения. Геният, пише Ани Безант, е безплоден, това значи: дори когато има дете, то не проявява качествата на бащата, а е в повечето случаи посредствено или стоящо под равнището на средния човек на времето. Разбира се, че и тук според окултиста само прераждането могло да ни разясни тайната на гения. В душата на последния ние сме имали кондензиран един дълъг опит, плод на безбройни прераждания. В тоя смисъл геният е предтеча на едно по-велико човечество. И най-недъгавото днес дете може да се надява, че в далечно бъдеще то ще може да се докатери до оная висота на ума и добродетелта, на която сега стои геният.
 Не влиза в нашата задача да защитаваме дарвинизма от упреците, които теософите и окултистите хвърлят срещу него. Ще се задоволим само с няколко бележки.
 Теософите са прави, когато подчертават безкористието като един факт в живота на човека. Защото какво друго имат те предвид, ако не тоя факт, на безкористната воля, когато говорят на всяка стъпка за "жертвата на майката"? Обаче в техните писания съвсем не е ясно при какви условия може да се говори за "безкористна воля", за "жертва" или за "самопожертване". За "жертва“ може да става дума само там, гдето едно искащо съзнание, за да смогне да осъществи това, което се явява като цел на неговата воля, се вижда принудено, сиреч трябва да прибегне до една необходима промяна, взета като средство за постигане на крайната цел. При туй това средство е само по себе си свързано с неудоволствие и ако даващият "жертвата" го иска въпреки туй, той върши това, защото иска да осъществи непременно целта. С други думи: при жертвата човек иска неприятното само по себе си средство заради целта, която го" блазни. Е добре, има ли и след това смисъл да се говори, че кокошката - майка се "жертва" заради доброто на своите рожби? У нея волев живот няма, а има действане по силата на едни или други влечения. Волевият живот предполага едно самосъзнание, а у кокошката такова липсва. Кокошката или конят, пчелата или паякът не си поставят цели: следователно не могат да се "жертват". Няма съмнение, че у животните има социални чувства и социални влечения, но у тях няма и не може да има безкористна воля и самопожертване. Дори когато животинската майка, тласкана от известни инстинкти, се излага на смърт, за да спаси своите рожби, тя не принася никаква жертва, а още по-малко принася себе си в жертва: тя въобще не знае предварително какво я чака, както може да знае туй човекът, който се хвърля в неравния бой, съзнавайки, че се жертва за своята родина, да речем. Когато Христос се пожертва, той отиде с пълно съзнание съм смъртта. Обаче не смъртта търсеше той, а живота, само че един "живот, който не може да бъде преодолян от смъртта и върху който тя няма никаква власт"6. Безкористието, за което ни говори Новият завет, е един факт на човешкия живот и предполага условия, които ги няма в царството на животните.
 Прочее, когато теософите упрекват дарвинизма, че той е безсилен да ни обясни по пътя на развитието от животното към човека "постепенното възрастване" на безкористието като едно "божествено качество" у човека, те нямат никакво научно основание да разчитат на такова разяснение. Не може да се обяснява това, което не съществува в действителност. Ако е въпрос за развоя на тъй нар. социални влечения, които могат да докарат Дадено животно и до смърт, това е една област, твърде изтънко изучена, която ни показва, че борбата за съществуване е при животните всякога борба за запазването на вида или рода. Животното - майка умира, но родът бива запазен. Въпросът за "добродетелите" и за "моралния растеж на човека" обаче не е от същата област, колкото и външната страна на явленията да е от естество да ни заблуди.
 Да минем оттук към учението на Вайсман. Ани Безант и останалите теософски автори приемат, че възгледът на Вайсман, според който придобитите качества не се наследявали, бил днес господстващият. Ала това не съответства на действителността. Ако не можеше да има унаследяване на придобитите от приспособлението към средата качества, тогава развитието щеше да бъде наистина съвсем загадъчно. Тогава в яйцето на кокошката щеше да се съдържа вече, макар и още неразвито, бъдещото пиле, което, станало веднъж кокошка, от своя страна снася определени в същината си яйца, в които е също преформирано новото бъдещо пиле и т. н., и т. н. до безконечност! Тогава обаче еволюцията би би съществувала вече и думата "развитие" би означавала нещо повърхностно и външно - именно счупването на черупката на яйцето, за да стане видимо туй, което се съдържа като невидимо и в недоразвита форма в него. Но за щастие работата не стои така. Достатъчно е да се спре човек на труда на д - р С. Чулок Descendenzlehre, който излезе в Йена през 1922 г., за да долови, че ние сме днес експериментално отново съвсем далеко от тезата на, Вайсман, стига да разбираме при какви условия придобитите качества могат да бъдат унаследени.
 Ала не са собствено "придобитите качества" изобщо, с които теософията и окултизмът спекулират. Тях ги интересува само онази част в учението на Вайсман, която засяга духовните дарби на човека. Интересуват ги специално дарованията на гения.
Не може да се откаже, че духовните, специално умствените заложби на едно дете из средата на диваците от Централна Африка и духовните заложби на едно обикновено дете из някое от европейските общества не могат да стоят на същото равнище. Дивачето не би могло да свърши гимназията, както ще я свърши европейчето - дори ако бъдат двете отрано доставени при еднакви външни условия. Отгде идва тая очевидна разлика 1 Теософът и окултистът ще я търсят в "стъпалото" на превъплътените души в двата случая. За нас работата се рисува съвсем инак. Нервно - мозъчната организация е в двата случая нееднаква, А тя е, която определя душевния живот на отделния човек. Ала да се каже, че мозъкът определя душевния живот, това още не значи да се поддържа тезата на материалиста, че . мозъкът създава душевните явления, както е разбирал това един от теоретиците на българския окултизъм7.
 Ако вземете да пиянствате, ако захванете да злоупотребявате в своя полов живот, ако някоя греда ви удари по главата, вашата памет почва да отслабва, респ. може мигновено да изчезне. А успоредно с това чезне и вашата досегашна разсъдителност. Едно мозъчно сътресение, едно кръвоизлияние и пр. може да докара раздвоение на съзнанието. Едно изтощение на нервната система може да направи спокойния и уравновесен някога човек ад изпадне в болезнена "сантименталност" или мистика. С една дума състоянието на нервномозъчната организация, която е неразделно свързана с нашето съзнание, определя неговите промени, неговия живот. Знае се, че и обратното е вярно: душевният живот влияе върху нашето тяло и неговите функции, но тука нас ни интересува тоя миг само първата половина от това взаимодействие. Връщайки се сега към въпроса, който ни ръководи на това място, ще видим, че европейските общества са живели при съвсем други климатични и обществени условия, които са способствали да се развие техният мозък. Тези условия за поставяли човека на тия общества пред по-мъчни, по-тежки, по-сложни задачи, които той е бил принуден в борбата за своя живот да разрешава. Приспособявайки се към своята особена среда, човек се е виждал заставен да я мени, а успоредно с това той е менял чрез нея косвено и себе си, своята психофизическа природа.
 Колкото пък се отнася до развитието не на умствения, а на нравствения живот, там еволюцията на човешкия мозък няма същото значение. Но затуй пък достатъчно е да отвори човек напр. втория том от новото съчинение на Кауцки върху Материалистичното разбиране на историята, за да намери една богата колекция от факти, установени от видни пътешественици и изследвани, от които се вижда като на длан, че тъй нар. некултурни и диви народи (ескимоси, чукчи, индианци, бакаири, ботокуди и пр.) са представени като благи, добродушни, миля, гостолюбиви, човечни хорица, на които много теософи с издигнати на високо стъпало души биха само позавидяли!
Но най-сетне, ще възрази теософът, ако средата може да ни разясни разликите между душевните заложби на дивия и малко - много културния човек, то как да се разбират тогава духовните дарби на гения? Никаква "среда" не може да разясни това, което стои над всякаква среда и над всякакви условия на дадено време! И веднага окултистът прибягва отново до своите многократно превъплътяващи се души, които са се издигнала до едно много високо стъпало по стълбата на световната еволюция.
 Ала днешната наука съвсем не смята, че геният внезапно е паднал от небето и че той стои над законите, на които е подчинена действителността, всред която ние живеем. Както душевният живот на отделния човек е . неразделно свързан с неговия собствен мозък, такъв е случаят и с гения. Неговият мозък е рожба на едно дълго развитие: той е резултат на едно Щастливо съчетание яа особености, които лежат в самата еволюция на организма. Истина е, че ние знаем до тоя час много малко върху естеството на това развитие. Но ние не знаем дори причинителя на хремата, а камо ли точно природата на това, което е едно от най-удивителните явления в живота на човека изобщо.
 И все пак, възразява окултистът, за вас геният е едно случайно съчетание на особеностите, за които говорите. А да се обяви едно явление за случайно", това ще рече да се обяви то за необяснимо1. Окултистът не е прав. Когато казваме, че отивайки вчера на Черния връх, запръска ни случайно дъжд, това не значи, че ваденето на тоя дъжд е било безпричинно. Като твърдим от една страна, че Наполеон I със своите гениални дарби бе една случайност във френската следреволюционна епоха, туй ще рече, че неговата личност, неговата индивидуалност, колкото и да е голямо
значението й за тогавашната френска история, не може да бъде разбрана от обществените и историческите условия на онова време: за тях, "
относно тях тя е нещо случайно. Обаче самата гениална личност е едно
явление, биологичните причини на което трябва да бъдат търсени във веригата от близки и далечни родствени връзки, които предхождат появата
на гения.
 Прочее ние не се съмняваме, че тайната на гения лежи в своеобразното развитие, което е претърпял неговият организъм, неговият мозък. Учението На Моро дьо Тур, че геният и лудостта са братя, не е вярно. Но то не е и съвсем невярно- Ако не са братя, те са в повечето случаи втори братовчеди. Това са чувствали и Платон, и Аристотел, и Шекспир, и Шопенхауер. Това сродство лежи в необикновеното напрежение, което активира нервномозъчната организация на гениалния човек. Тъкмо това I необикновено напрежение е, което може да ни обясни една редила от факти, които се въвират в очите на всеки, който се интересува от естеството на гения. Торквато Тасо, Суифт, Ленау, Доницети, Ницше и др. свършиха с лудост9. Байрон, Ж. - Ж. Русо, Нютън, Роберт Майер и др. бяха със своите странности на границата на лудостта. Вярно е, че е имало гениални хора, които телесно и душевно са били съвсем в ред - Гьоте, Лайбниц, Дарвин и пр. Обаче ние знаем още, че Сократ бе епилептик, с раздвоено съзнание. Наполеон е страдал от ненормални халюцинации. Достоевски е имал припадъци и т. н. От една излязла преди няколко години немска книга Великите сифилитици човек би могъл да узнае потресаващи подробности за много други гениални мислители и художници, които дават известно основание на автора й да завърши с тежкото, ако и цинично френско игрословие: La civilisation, c"est la syphilisation (Цивилизацията е сифилизация)! При туй в своето обстойно изследване върху близо 200 гениални лица В. Ланге - Айхбаум е дошъл до заключението, че от най-великите хора 83% се оказват "явни психопати", а само 6,5% здрави!
Всичко това свидетелства, че в мозъка, в своеобразието на нервно- мозъчната организация лежи основата на човешката гениалност. И ако геният е безплоден, както охотно подчертават това теософските теоретици, то е сега напълно понятно. След всяко прекомерно временно напрежение на организма следва умора и отпадналост. Колко повече трябва да е вярно това .за един организъм, който е стоял през целия си живот под знака на едно непрестанно и крайно напрежение!
 Освен разгледаните дотук научни доказателства на теософията тя има и един морално - религиозен аргумент. Ако нямаше прераждане на душата, тогава несправедливостта и жестокостта - пише А. Безант - се подиграват с безпомощността на човека! Той е само "една сламка, мятана от вълните на случайните условия". Нещо повече: тогава Бог би се оказал досущ несправедлив, понеже създава едновременно една душа, която се ражда тъпа или престъпна, и друга, която иде с тънък ум или гениални дарби11. Да речем за миг, че всичко това, което изложихме срещу теософските твърдения относно "научната нужда" от прераждането на душите, е негодно или недостатъчно и трябва да се замести с това, което теософските теоретици поддържат. Нека видим сега какво е туй, което се сочи като съперник на недостатъчните или неудовлетворителните отговори на днешната наука.
 Съществува от вечност един Бог. Това е алфата на всяко теософско учение. Той е, който "ражда отделните души". "Из утробата на вечния баща излизат всички тези зародиши - духове, които той изпраща в материалния свят, за да растат и се развиват". Всички започват "невежи и безпомощни". Всички растат постепенно нагоре, разливайки своите "вродени сили". "Човекът е роден в света, за да стане съвършен". Такова е неговото предназначение. Бог живее във всекиго от нас и нам ни трябва само време чрез многократни прераждалия да достигнем величието на образа, по който сме направени, сиреч да станем съвършени, както е съвършен Бог на небето. "В дългите междини от смъртта до ново раждане" събраната на земята опитност се внедрява в тъканта на душата. Когато "зародишът - дух" дойде отново "в тоя свят", той дохожда "с тази душевна дреха, състояща се от качествата, изтъкани от опитността, събрана в пред-ходния живот на земята", и "вродените идеи на детето са резултат на това изтъкване". В основата на човешката стълба стои "най-ниско развитият дивак", а на върха на стълбата е "най-високо развитият гений или светец". "Злините на миналото са стъпала, върху които човекът се повдига към добродетели, тъй че и най-низкият престъпник може да се въздигне там, където стои нравственият гений, светията". По тоя път в края на краищата "Бог ще бъде видян във всичките чеда человечески".
 Ние предадохме почти със собствените думи на теософите това, с което те искат да подмладят или попълнят обясненията на съвременната наука. И ще си позволим сега да се усъмним в годността и смислеността на това толкова претенциозно учение.
 Ще почнем от неговата основна предпоставка, без която то изгубва всякакъв смисъл. С какво теософите ще ни убедят, че съществува един Бог? Аз не питам отгде знаят те за неговото съществуване. Понеже тяхното "знание" съвсем не прилича на това, което науката нарича "знание", за тях отговорът на втория въпрос би бил съвсем лесен. Ако въпросът е за вярване в това, което "интуитивно знаят", те могат да си го вярват: то е тяхна работа. Обаче щом теософите и дъновистите претендират да са носители на една "древна мъдрост", която гледа на днешната наука отвисоко и се домогва да я коригира и допълва, естествено е, че тая "истинска наука", като не се задоволява със "сянката" на нещата и като жонглира с Дарвин, с Вайсман, с Шарл Рише и пр,, трябва да бъде готова да върви в крак с тях. Инак би прибавил човек: "Оставете днешната наука на спокойствие! Нито тя е за вас, нито вие сте за нея". Съществуването на Бога като първопричина на всички неща, взет като една трансцендентна реалност или като една действителност "в нас", не можа да бъде доказано от никого досега. Още по-малко ще бъде това доказано чрез оная забъркана мисъл, с която работят теософията и окултизмът. И ние виждаме, че всъщност те не се и опитват да докажат това, което е началото и краят на тяхната мъдрост.
 Бог раждал отделните души! Те "излизали от неговата утроба" като "зародиши - духове, изпращани в материалния свят, за да растат и се развиват"! Е добре, Бог е и според теософите едно духовно същество. За духовното ние знаем преди всичко от своя непосредствен живот. За науката обаче, която се занимава с душевното и с духовното, то е нещо невеществено, непространствено, нематериално. Например никой не може да каже къде се намира неговата радост или скръб. Всеки от нас разбира смисъла на тия думи; той може да е осведомен и върху физиологичните процеси, които стоят в известна връзка с душевния живот на човека. Ала едно е да кажеш: А обуславя С, а съвсем друго е да смяташ, че А е С. Прочее аз изпитвам своето чувство, но то не е "в мене", нито е "вън от мене". "В мене" и "вън от мене" - това е едно пространствено отношение, което има смисъл само там, където то се прилага относно една вещ ("в скрина - вън от скрина"). Обаче "душата", "духът" или "съзнанието" не са никаква вещ, те не са никъде в пространството. Духовното съществува, но то не съществува никъде. Ще остане съвсем учуден от това твърдение само тоя, който още не може да се освободи от предубеждението, че душевното е една разновидност на тялото и следователно трябва като последното да бъде всякога някъде, на едно или друго място в пространството. Ала достатъчно е да се опита човек да си помисли досадата или искането, мисленето или цененето някъде, на някое място (в главата, сърцето или в петите), за да разбере цялата безсмисленост на такова едно допущане. За всяко телесно явление вие можете в края на краищата да запитате: къде е, къде става, откъде иде и пр.; обаче по отношение на душевното това няма смисъл. И затуй ние виждаме, че мислителите, които създадоха и разработиха през последните няколко века науката за душевното (психологията), са били винаги единодушни, че душевното е нематериално, нетелесно, невеществено, непространствено.
 Ако се върнем сега към "Бога" на теософите и дъновистите, който претендира да бъде и в тяхното учение духовното par exellence (фр. типичен, съвършен), ние ще останем поразени от онова волно или неволно материализиране, на което той е изложен тук. За Бога се говори, че той се намирал "на небето" или някъде изобщо. "Там" той раждал душите; те излизали "от неговата утроба"" като "зародиши - духове". Ние всички знаем, че раждането, пораждането и пр. са разновидности на причиняването. Обаче всяко причиняване предполага наличността на нещо по-друго от причиняващото, върху което това последното упражнява своето действие. Що е това "вън от Бога", върху което той е действувал, за да прероди душите? При туй причиненото е винаги едно действие, а действието е всякога една промяна. Дори когато говорим, че майката - земя е родила красивото цвете, фактически нейните особени сокове, нейната влага и температура са причинили само една редица от промени в семето, което е изпитало действието. А тук, върху почвата на теософската "наука", ние виждаме да се приказва за едно причиняване не на промени, а на индивиди, каквито са "душите - зародиши"! Ако пък най-сетне под "пораждане" речем да разбираме чисто и просто създаване или сътворяване, то къде остава тогава "утробата" на Бога и защо бе тя нужна? На туй отгоре с мистерията за сътворяването ли теософската наука е решила да прави конкуренция на "незадоволителните" научни разяснения на нашето време?
 Всички тия "духове-зародиши" отведнъж ли са били сътворени? Сигурно не. Кое дава повод на Бога да пристъпя към всяко свое творчество? Понеже душите, веднъж излезли "из утробата на Бога", се изпращат в материалния свят на усъвършенстване, значи ли туй, че материалната действителност е била създадена по време преди душите? Това командване на душите подчинено ли е на някакъв обективен кармичен ценз, от какво е било ръководено то в началото и откъде теософската наука е узнала всички тия мъдрости? Ако душата е нещо нематериално, как може да се поддържа, че тя "отива някъде", "връща се на земята", "влиза в някакво тяло", "напуска го", "прибира се в утробата на Бога", чака да й " дойде ред за нова командировка на удобно място, в удобна и целесходна "опаковка на духа", предназначена за по-нататъшно усъвършенстване на душата - какъв смисъл има цялото това първобитно и архигрубиянско третиране на душевното? Ч. Ледбитър, който минава в теософските кръгове за специалист по тайните работи на "отвъдния свят", сам чувства, че тая работа е премного груба и се опитва да я маскира с фрази, смисълът на които никой не би могъл да разбере. "Небето - пише той - не е място: то е само едно състояние на съзнанието"! На въпроса: "къде е небето" - той отговаря: "тук, около нас, в тоя самия момент, тъй близък до нас, както е близък въздухът, който дишамеви. Трябва човек да е досущ непридирчив в своето мислене, за да може да се задоволи с фразите на "големия ясновидец", който ни уверява, че вижда "умрелите около нас, в астралния свят"!
 Събраната на земята опитност бивала през време на дългите междини от смъртта до новото раждане внедрена в тъканта на душата или се превръщала в нейни вродени способности! - колкото се отнася до тия междини, които делят две раждания, в теософската литература няма единомислие. За всеки случай колкото едно духовно същество стои по-ниско в стълбата на всемирната еволюция, колкото по-малко опитност е набрало тука на земята (дете, дегенериран човек, дивак, умрял преждевременно и пр.) толкова възможността и необходимостта да се прероди по-скоро, за да има време да догонва другите, е по-голяма. Един от теософските теоретици ни е дал дори една диаграма, според която дегенератите, хората от низшия тип на човека, живеят в астралния свят не повече от 5 години, след което се прераждат отново. За дивака тази междина между два негови живота не надвишава 40 години, за по-издигнатите тя стига до 300, 500, 1000, дори 1200 до 2300 години! Детето могло да се прероди и само няколко месеца след своята смърт15. В процес на това прераждане не била без значение и волята на съответната душа да върви по-скоро напред към "идеала на съвършенството". А оттук следва, че приведените числа са само максималният предел, до който съответното прераждане трябва да стане. То може обаче да се извърши и преди изтичането на туй време. Г-жа Елена Блаватска напр., която бе основателка и първа председателка на теософското общество, се е преродила в зряло мъжко тяло, значи заживяла е новия си живот като мъж веднага след смъртта и на 8. V. 1891 г. Това незабавно прераждане е станало по нейно желание! При туй духът на зрялото мъжко тяло, в което старата госпожа се е настанила, е било "освободено" от неговия притежател, който се е "преместил" в друга земна обител. Така поне ни уверява теософският корифей Ледбитър, макар г-жа Ани Безант да поддържа, че прераждането на Е. Блаватска не било още станало, но имало известие, че то щяло скоро да стане! Читателите ни ще намерят може би, че тази работа, която отдавна вече не изглежда сериозна, започва да става и смешна. Но няма какво да се прави! Това е то "новата наука", която ще коригира нашите досегашни "неудовлетворителни научни твърдения"!
Нещо повече. Докато всяка душа остава на небето повече или по-малкс преди всичко в зависимост от нейната избрана на земята опитност, коятс предстои да бъде асимилирана и превърната в трайни душевни способности, имало според окултизма и такива души, на които цивилиза-цията е дала целия опит, който може да се получи от нея, и за които превъплътяването няма вече смисъл: толкова високо са се издигнали те в своята духовна еволюция! Това са т. н. "адепти". Те са достигнали вече това, заради което е бил създаден човекът. И ако все ши някои от тях се превъплътяват отново и заживяват между хората, то е, за да им бъдат законодатели и водачи, за да служат прочее като съединително звено между човечеството и Бога16. Такъв изглежда е слу-чаят и с "учителя" П. Дънов, макар хората на Теософското общество България да не го признават за "учител". Може би, смятат те, у нас има високо издигнати лица, които са "на път" да станат адепти, ала истински адепти едва ли има! За всеки случай привържениците на П. Дънов го представят като "пратеник Божи между нас"11.
 И така душите на умрелите "чакат", пише Ани Безант, в астралните полета на небето, "докато им се представи удобен случай", за да се преродят. Там, в тия астрални полета, се мяркали и душите на лица, които спят и които души излизали за малко през време на съня из тях и се срещали тук! Но ако небето е едно "състояние" на съзнанието, какви са тия "полета" "в състоянието на съзнанието" и как може да се поддържа, че "състоянието на съзнанието" е "около нас" ?
 Ние знаем от днешната психология, че човекът е едно психофизическо тяло, едно особено единство от тяло и съзнание. Днешната наука не проумява как може да се говори за съзнанието, че то има памет, че то помни едно или друго вън от особените мозъчни състояния, които обуславят душевните променя. Напук на всякаква наука теософът и окултистьт приемат по най-безцеремонен начин, че съзнанието могло да живее като самосъзнаващо се същество, като личност и след смъртта и че то могло в известни случаи да продължава да помни същите неща, които е преживяло при ония мозъчни състояния, които са разложени, и с които не може да бъде в никаква връзка. И цялата тази "теория" се гради ту върху някакви факти от рода на тия, които ни даде на времето сомнамбулката Елена Смит, повечето от които проф. Т. Флурноа разясни по един великолепен начин в съчинението си Des Indes a la planete Mars; ту върху отдавна известните явления, които психологията нарича "deja-vu" (парамнезия, вид разстройство на паметта) и "раздвоение на съзнанието"; ту върху припомнянето на слухово, зрително и пр. възприети някога, но мигновено забравени неща, които възкръсват в паметта на човека при делириум, силна треска, необикновено нервно възбуждане и т. н. Като прибавим към всичко това и историята на т. е. Wunderkinder, останалите повествования на г-жа Безант, С. Джинараджадаса и др. са работи, които никога не са били научно установени и не могат да бъдат смятани за факти. За всеки случай това откъсване на съзнанието и на самосъзнанието от живия организъм е основата на цялата теософска фантастика. Тя стига обаче своя връх, когато окултистът ни уверява, че дори през време на сън, и то всяка вечер, душевното излизало от физическото тяло, навъртало се около своя "земен носител", отивало в някакви по-висши "полета" и сетне благоволявало да се прибере в своята "земна опаковка"! Значи през време на това скитане на душата спящият човек остава бездушен, сиреч той няма душевен живот! Иначе казано, психофизическото единство го няма вече и все пак човекът си е "човек"! Той всъщност умира временно, за да възкръсне отново! Не е мъчно да се възрази: душата си остава в тялото, излиза само духът! Не е обаче лесно да се направи научно разлика между "духа" и "душата", взети като две неща, които могат да се съединяват и разделят.
 Успоредно с теософския възглед за прераждането върви и т. н. карма, която д-р Т. Паскал е формулирал по следния начин. Човек сам кове своята съдба. Условията на настоящия му живот са тъкмо тези, които сам си е приготвил през миналите раждания. Следователно той няма право да мрази или хули неравенството в богатства, интелект или качества между хората. Ако добър човек страда тоя миг, той плаща някои дългове, сторени през някой минал живот. Ако ли престъпен човек успява днес, той черпи из склада на своята безкрайна божествена възможност, но печалните последствия ще се явят по-късно.
 Това схващане за човешката карма заема особено място в етиката на дъновизма и е неразделно свързано с учението за прераждането, което ние разнищихме. Който намира прераждането на душите незащитено, ненаучно, наивно и грубо, естествено е, че за него и теософската карма, сиреч теософския възглед за личната орисия, не би могъл да има смисъл. Ако човекът няма право "да мрази или хули" известни неравенства между хората, тогава не следва ли оттук, че той трябва да ги приеме някак си като неотразими факти, че трябва да се приспособи към тях или да се примири с тях? В такъв случай борбата на хората за подобряване на тяхното материално положение в рамките на нашия настоящ живот не губи ли своето значение? Човек сам бил приготвил своята собствена съдба! Като изключим легендата за вторичното, третичното и т. н. превъплътяване, с която теософията залъгва своите привърженици, питаме се: за живота, който живеем, не подрязва ли кармата крилете на човека? Ако формулите на д-р Т. Паскал са точни, тогава следва: каквото бихме направили тук, ще го направим за живота, който ни чака при някакви по-сетнешни прераждания. Условията обаче на настоящия живот били "тъкмо тези", които сме си приготвили през миналите раждания: това е кармата на всекиго от нас!
 В своето тайно учение Е. Блаватска ни разказва дори, че съществували някакви "летописци на кармичната книга" или, както се изразява Ани: Безант, "агенти - записвачи" на кармата, наричани "липики" или "липици" които държат кармичните записи на всеки човек и които с всезнаеща мъдрост избирали и комбинирали части от тези записи, за да образуват плана на един отделен живот. Тези "разпоредители на кармата" не възнаграждават и не наказват, пише С. Джинараджадаса. "Те само приспособяват действието на собствените сили на човека така, щото кармата му да съдейства на неговото движение напред по пътя на еволюцията“! (Цит. съч., с. 71).
 Философският проблем, който индуският възглед за кармата докосва, е отношението на човешката свободна воля към една трансцендентна необходимост. Ала третирането на този проблем в книгите на теософите е тъй многозначително и разтегливо, че то губи своето философско значение. Макар хората да са длъжни (трябва!) да изживеят обстоятелствата и силите, които образуват тяхната "съдба", как обаче те ще реагират на нея, това зависи от отделния човек, пише индусът С. Джинараджадаса. "Колкото и малка да е неговата воля, все пак тя е свободна"22. Е добре, това различно реагиране може ли да измени основно живота, който човек има да изживее сега на земята? Ако може, тогава какъв смисъл има твърдението на д-р Т. Паскал, че условията на моя настоящ живот са "тъкмо тези", които съм си приготвил през миналите раждания? Кои са тия "тъкмо тези"?
 Ако днес стотици хиляди македонски българи страдат поради туй, че не им е позволено да четат и да учат на своя роден език (а това страдание при известни обстоятелства не е по-малко, отколкото онова, което изпитва човекът, осъден на тежък физически труд), това ще рече според теософията: тия стотици хиляди души изплащат греховете, които преди години или столетия са извършили и по тоя начин са изковали някога да себе си една "лоша карма". Освен личната карма теософите познават и една колективна карма: кармата на едно семейство, на една държава, на една група и пр. (А. Безант, Древната мъдрост, с. 196). Връщайки се на въпроса за отношението на свободата към необходимостта, ще се попитаме сега: могат ли македонците въобще да се освободят от това зло, което ги гнети? Ако могат, тогава следва, че "тъкмо тези условия", които трябваше да бъдат изживени, през тоя живот и които изискват хората "да не мразят и да не хулят" неравенството и неправдата, понеже те произтичат от тяхната карма, "тези условия" могат и издъно да бъдат изменени!
 Нека кажем сега по няколко думи и върху останалите по-съществени точки на разглежданото тук учение. Да почнем с пантеистичната метафизика на дъновизма като теософско учение. Истинското битие се проявявало освен в материалния свят на триизмерното пространство, едновременно и в по-висши светове: астрален, ментален и пр. Като противопоставя астралния свят на света на триизмерното пространство, теософията бе длъжна да ни обясни какъв смисъл би трябвало да имат тогава онези "движения", "отивания", "връщания", "срещания" и пр. в астралните "полета", щом астралният свят не е една разновидност на триизмерното пространство! А това ние не виждаме никъде. Сетне: щом теософските теоретици твърдят, че Бог като първично духовна реалност могъл да се отражава във всяка друга "по-низша действителност", дават ли си те сметка какво ще каже това "отражава се" или "проявява се"1 "Ние разбираме, когато ни се каже, че треската е една проява на туберкулозната инфекция; но тук отношението на "проявяващото се" и "проявата" е едно причинно отношение. Обаче всеки, който познава неоплатонизма като първообраз на тази мътна пантеистична метафизика, знае, че учението за т. н.. излъчване на Бога в трите сфери на единния свят ни води към една невъзможност, понеже липсват най-елементарните условия, които са необходими, за да се разбере това излъчване (т. н. еманация) като действане на първопричината. Лесно е да се каже: "човекът е проява на единното битие", или: "разните взаимно проникващи се полета съставят единния живот на всемирния дух". Ала съвсем не е лесно да се докаже с нещо тази метафизическа фантасмагория.
 Бог, "живият Бог", казва П. Дънов, е една "вътрешна среда", една "вътрешна сила". Но е ли той нещо единично, индивидуално? Е ли той някакво лично същество? От обясненията на Дъновите ученици се вижда, че Бог, макар и да бил "вездесъщ", все пак бил нещо лично инак не би могъл да твори. Ала как може да е единично и лично това, което е във всяка душа същото! Думата "същото" ("вездесъщото") няма смисъл, ако речем да я приложим относно едно индивидуално същество. Дъновистите и теософите дори не разбират колко е нелепо да бъдеш пантеист и все пак да говориш за творене, респ. причиняване на душите на Бога! Бог живеел във всекиго от нас и всеки от нас живеел в Бога; това е една от антиномиите на пантеистичната метафизика на Дънов.
 Гносеологията на дъновизма и на теософията гласи: до висшата истина може да се дойде само чрез интуиция, чрез едно приобщаване на личността с божественото съзнание. Да се издигнем до висшата истина - това ще рече прочее: да оставим да се прояви божествената любов в нас и чрез нас, защото Бог е любов. Е добре, нека ни бъде позволено да попитаме: къде свършва "низшата" и къде почва "висшата" истина? При туй как може личността да се приобщи с божественото съзнание? В една беседа, държана на 28. VI. 1900 г. в Париж, Ани Безант ни разказва как, измъчвана цели 13 години от проблемът за мизерията на човешкия живот, е дошла до мъдростта на теософията и тук тя, като не се съмнява, че спиритистите могат "да извикват душите", заминали за оня свят, намира, че този път на общение с духовния свят е опасен както за медиумите, така и за самите души. И ни препоръчва метода на окултизма. Трябва да очистим тялото си, да съсредоточим ума си, "за да станем способни да излизаме мигновено от тялото" през време на нашия живот, също така както го напущаме завинаги при смъртта. В това състояние, напущайки тялото си приживе, ние идваме в непосредствена връзка с мъртвите. Обаче ние бихме могли да съществуваме от планета на планета, "без да срещнем Божествения дух". Той не е вън от нас, той е "в човека". Човек може да знае истината само когато я притежава в себе си, само когато е добил способността да вижда: светлината не съществува за слепите. "Няма други доказателства за съществуването на Бога освен тези, които човек намира в своя дух, защото духът има същото естество, каквото и Бог". С тия думи завършва Ани Безант своята беседа. И така висшата истина - това е Бог, а той е еднороден с душата на всяко живо същество. Да се, узнае за него значело: да се съзнае той непосредствено "в нас", а упражняването на тази непосредственост предполагало големи лични усилия и изисквало много години. Иначе казано, човек може да се издигне до мистичната интуиция стига да поиска и да употреби нуждата издръжливост26. Във връзка с това ние чухме вече, че висшата истина може да бъде достояние само на ония, които са дорасли до истинския духовен живот. Ала може ли това "дорастване" да стане в пределите на един наш живот, или изисква подготовката на много по-раншни живеения на душата! Отговорът на това питане не е съвсем ясен. Докато за теософите човек може само да се роди с окултна дарба, за дъновистите, изглежда, като че при известни условия всеки може да се издигне до мистичната интуиция, и то през време на един само живот.
 Размерите на тази статия не ни позволяват да протестираме повече. Ала ние не бихме желали да завършим своя анализ, без да се спрем за малко и на етиката на дъновизма. Тази етика, взета от една житейска мъдрост, е съградена главно върху отношението на "ученика" към "учителя", което беше вече скицирано още в началото. "Ученикът" има да се освободи от тежкото бреме на неразумните желания и грижи, свързани с ламтежи по привидно щастие. Мъчнотиите_и страданията, които му се изпречват, са само задачи, които той трябва мъдро и търпеливо да разреши. Неговият живот се свежда към едно постепенно освобождение от страха пред неизвестността, пред страданията и пред смъртта. А своята ръководна задача дъновизмът вижда в "едно развиване на висшите душевни способности", на първо място на интуицията, за да може чрез нея да дойде в допир с висшите духовни сили.
 Тази точка е една от най-важните в ученията на дъновизма. Тя е най-конкретната и най-близката до всекидневния живот на Дъновите следовници. Повечето от тях. кои чукнати от суровия живот, кои обезсърчени от неговата досегашна суета и тежест, кои по природа мистично настроени, чувстват една дълбока потреба от покой и примирение. Те тъгуват за една благост, за една кротост и човечност в отношенията между хората. Опростявайки своя живот от излишни нужди, стараейки се да живеят в пълно съгласие с природата, те намират в теософската етика на своя учител това, което им трябва. Всяка душа, казва П. Дънов в една от своите беседи, "има заложени в себе си семената на добродетелта". Всяка душа - продължава той - "е родена да бъде праведна". Оптимистичните теософски и дъновистки учения за превъплътявзнето на кармата внушават на своите привърженици да посрещнат примирени и спокойно всички
"неизбежни трудности". Те ги възпитават на себеотрицание, на едно широко търпение и "философско гледане" на живота, разчитайки, че "това води - както се изразява Ани Безант - към социална устойчивост и общо доволство" (Древната мъдрост, с. 203). Виждайки в прераждането на душите "част от хода на природата", дъновистите свикват да понасят настоящето и да чувстват, че е безумно да се роптае и въстава против него. Без прераждането и кармата (която е, както казахме, съдбата или орисията на отделната единица в която диктува, че всяка причина трябва да има неотвратно своето действие, сиреч: който прави добро, ще намери добро и обратно), без тия две "истини на живота" съществуването на дъновиста губи всякакъв смисъл.
 При успокоителното и утешителното действие на тия етични възгледи, в основата на които лежи убеждението, че смъртта не е "цар на ужаса", а е само преход към нови разновидности на вечния живот, Петър Дънов успя да групира един доста широк, пъстър и предан кръг около себе си. Няма съмнение, че тук не ще да са без значение и личните качества на самия "учител“.
 Като говори за антропософията на немския мистик Рудолф Щайнер, берлинският професор Макс Десоар казва на едно място: "Влиянието на Щайнер е значително. Според общото мнение то е благоприятно за хора, които са пред опасността да претърпят едно душевно крушение. Очевидно Щайнер притежава дарби, които се проявяват в личното му общение по-ясно, отколкото в неговите книги". Вече цитираният от нас френски изследовател и голям ориенталист Рьоне Генон, който се смята днес за един от най-добрите познавачи на теософското движение, е на малко по-друго мнение. Той твърди, че по-слабите духом, веднъж привлечени в средите на теософите, особено на спиритистите, губят скоро всякакво равновесие и се побъркват по един непоправим начин. Броят на такива нещастници, които са били отведени от окултизма към едно разнебитване на техния живот, към лудост, дори към смърт, е много по-значителен, отколкото несведущите биха могли да си представят. Особено в разновидностите на спиритизма той съзира една "истинска обществена опасност. Струва ми се, че по-скоро душевните опустошения на спиритизма са, които карат френския учен да дойде до това толкова песимистично, тревожно и страстно заключение.
 Друг един известен писател, немският мислител Рихард Мюлер - Фрапенфелс, в едно свое ново съчинение върху "тайните на душата", като говори за американизирането на науката, изкуството и религията, спира се на едно място и на теософските учения за превъплътяването на душите , и за кармата и прибавя: "Привлекателната сила и действието на тези теории не почива на тяхната научност, а на внушението, което те упражняват | върху известни кръгове, и на Тяхната оптимистична тенденция. Зад всички тези теории се крие техниката на един живот (на едно утвърждаване на живота), която се оправдава - чисто прагматически - чрез своето действие" Това е горе-долу мисълта, която ние намерихме още в началото на една статия на г-н Л. Лулчев и която не е нова в окултната литература. Към края на своето ръководство върху основните положения на теософията С. Джинараджадаса напр. пише: "Ако човек не може да повярва в истинността на всички учения на теософията, нека тогава попробва да действа (да живее - Д. М.), както учи теософията. В такъв случай той ще се убеди, че думата "теософия" предава една чудна действителност" (Цит. съч., с. 249).

 Проф. Дим. Михалчев



Гласувай:
0
0



1. анонимен - Хе хе хе
16.04.2009 02:29
Какво ви стори Дънов, че го вадите от гроба? Защо не го оставите в забвение и не напишете за това, в което вярвате?
цитирай
2. анонимен - Учението на този лъжеучител никога ...
16.04.2009 02:44
Учението на този лъжеучител никога не е отивало в гроба, а за човека Дънов жалко, защото е българин и син на православен свещеник.
цитирай
3. анонимен - 865
16.04.2009 02:54
Правилно пише автора!
Дъновизмът си остана затворен в своя еклектичен емперизъм, основаващ се на безпочвено мислене и фантазии, без реално покритие.
цитирай
4. анонимен - ПИШЕТЕ - НЕ МЪЛЧЕТЕ !!!
16.04.2009 11:10
В никакъв случай да не млъквате! Пишете и не го щадете този развратител на семействата в България. Този, който е вселявал чрез въртене на пъповете на младите момичета демони в телата им, а после са страдали, нещастните души, които водени от благочестивия му дизайн, стават жертв на господаря му сатана. Господ го нарича човекоубиец.
ПИШЕТЕ, НЕ МЪЛЧЕТЕ!
цитирай
5. анонимен - Tva e ...
17.04.2009 12:26
Taka e! Toi e obsluzval MASONITE sas sataninskoto si uchenie!
Razprostraniavaite i dtuga info za Danov, che da ne se lazat novi dushi po negovata eres.
цитирай
6. анонимен - сатанист
20.04.2009 11:48
Дъновизмът е антихристиянско учение!
цитирай
7. анонимен - Самият факт, че православните от ...
11.09.2009 05:08
Самият факт, че православните от 100 години не могат да спрат да говорят за Учителя е повече от показателен. Надминахте дори и неговите почитатели. Поздравления!
цитирай
8. анонимен - Никакво спиране да се говори за Дънов
09.11.2009 19:04
Всеки християнин, който знае че дъновизмът е ерес е длъжен да предупреди онези, които сега навлизат в духовното познание.

ЧЕТЕТЕ БИБЛИЯТА!!!
СРАВНЯВАЙТЕ ВСИЧКО С БИБЛИЯТА!!!
БИБЛИЯТА Е ЕДИНСТВЕНИЯ ЕТАЛОН!!!
цитирай
9. анонимен - ЕРЕС!!!
17.12.2010 00:46
Пазете се от ЕРЕСТА на Дънов!!!
цитирай
10. анонимен - Spustimmitior
29.07.2011 19:27
http://owdijfvcnid.com - efdnlwiernf thartoovA <a href=http://efdincaa.com>dkyubwvfcn</a> Blelasifelalf http://lirwjcnncvuier.com Eageriabuglib
цитирай
11. анонимен - DwegoScence
19.10.2012 00:20
<a href=http://allbestedmeds.com/compra-avana-italy.html>avanafil</a> are going to is important to mention we dont need another erectile dysfunction as soon reacts. http://allbestedmeds.com/buy-avana-usa.html - buy avanafil if you are the onset of action seems to be faster Buy button and wait or 200. http://allbestedmeds.com/compra-avana-italy.html comprar avanafil avanafil a medication for point may be that clinical trials suggest it to take more than you shouldnt start taking. means that they is just because of to increase the effects really hard even harder pay too much attention to it but that.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: danovizam
Категория: Други
Прочетен: 123709
Постинги: 19
Коментари: 125
Гласове: 27
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930