Дънов не признава, че съществува една, свята, съборна и апостолска църква, основана от самия Иисус Христос като Върховен и Непогрешим Авторитет по всички въпроси на вярата и нравствеността. За него всички съвременни църкви са само едно "далечно възпоминание за величието на миналото". Затова Дънов нито се бои от съда на църквата, нито желае да се съобразява с нейните догми и канони. Той сам е "Учител" и дори "Христос" и не признава над себе си друг по-висок авторитет на земята, освен своя собствен разум. Затова, когато го питат: "Проповядва ли неща, съобразни с църквата?", той отговаря: "Аз проповядвам неща, които са съгласни с великия Божествен закон; пред Господа не лъжа. Дали обаче моето учение е съгласно с вашите възгледи (като членове на православната църква), това за мене е безразлично" (Многоц. бис, стр. 11). А когато го питат дали е правоверен, той отговаря: "Мога да бъда правоверен пред Бога и не правоверен пред църквата", което с други думи значи, че не гласът на църквата трябва да служи за критерий на правоверие, а всекиму неговият личен разум или в краен случай личният разум и разбиране на Дънов. По такъв начин вместо църквата Дънов издига себе си като върховен и непогрешим авторитет във вярата. Но очевидно в случая той или не знае, или умишлено забравя думите на Христос: „Ще съзидам Моята църква, и вратата адова няма да и надделеят“ (Мат. 16, 18), което значи, че църквата никога няма да бъде победена от злото, от лъжата, че, тя ще остане вечна пазителка на истината. Че църквата е върховният съдия тук на земята по всички въпроси на вярата и нравствеността се вижда още от думите на Христос, казани на апостолите, а в тяхно лице и на всички техни приемници: Каквото свържете на земята, ще бъде свързано и на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развьрзано на небето (Мат. 18, 18). А преди това Христос казал: Ако брат ти съгреши против тебе, изобличи го насаме; ако те непослуша, вземи със себе си още един или двама свидетели; ако и тях не послуша, обади на църквата; ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар (Мат. 18, 15 - 17).
 Но Дънов не зачита църквата и от нейния съд не се бои. Това се вижда от следните негови думи: "Казват, че който вярва в прераждането ще го отлъчим от църквата. Как ще ме изхвърлите, като вярвам в закона на контрастите и подобието, и живея според тях? Когато живея според закона, дали ще ме изхвърлите из църквата, или ще ме държите в нея, то малко може да засегне душата ми... Казвам ви, че в деня когато съгрешите, вие сте изпъдени из божествената църква" (Дух и плът, стр. 23).
 Горните думи показват ясно, че Дънов сам съзнава, че неговото учение не е съгласно с учението на църквата и че затова той може да бъде осъден и отлъчен от църквата, но като всеки сектант, той се мъчи отсега още чрез софизми да обезсили тоя евентуален съд.
 

Когато Господ създаде света, нямаше религия. Религията се яви в света, когато дойде дяволът. Най-напред хората живееха в Любов и всяко учение, което не се ръководеше от Любовта, не се
признаваше за Божествено. Според мене религията е един санаториум – една болница за болни хора е религията. Когато една мома се разочарова от живота и когато момъкът изгуби своята възлюбена, те стават религиозни. Следователно всички религиозни хора са фалирали буржоа, а онези хора, които
служат на Бога от Любов – те са хора без религия.

Когато Господ създаде света, нямаше религия. Религията се яви в света, когато дойде дяволът. Най-напред хората живееха в Любов и всяко учение, което не се ръководеше от Любовта, не се признаваше за Божествено. Според мене религията е един санаториум – една болница за болни хора е религията. Когато една мома се разочарова от живота и когато момъкът изгуби своята възлюбена, те стават религиозни. Следователно всички религиозни хора са фалирали буржоа, а онези хора, които служат на Бога от Любов – те са хора без религия.